Хилядолетното рударско минало на Мадан
На 25 август 2023 г. Мадан отпразнува 70-годишнината от обявяването си за град. Празничната равносметка – днес градът е сред най-интересните туристически дестинации в България, след като превърна наследството от хилядолетното руднично дело и богатството на местни минерали в свое експозиционно богатство.
Зората на добива на руди с цветни метали и цветна металургия на Балканите се отнася към ІІІ хил. пр. Хр. Вероятно откакто датира рударството по нашите земи, оттогава е съществувало рударско селище на мястото на съвременния Мадан – средата на I хил. пр. Хр. По археологически данни, тракийското племе койлалети добива оловно-цинкова руда към VI-V в. пр. Хр. Във времената на Римската империя тук са доведени работници-рудари от Египет. Родоповедът Анастас Примовски в свое етнографско проучване от 50-те години на 20 век пише: „Агуптите, това са най-старите жители на Мадан и те самите това разправят. Много пъти съм ги питал защо ги наричат „агупте“, а те отговарят, защото техните деди и прадеди били от Египет. И още тогава работят тоя занаят – ковачеството.“. През средновековието рударството продължава да се развива, а през 14 век в Родопите се преселват саксонски рудари. В османската епоха селището е било сформирано от маданджии – привилегирована категория работници, занимаващи се с рудничен труд („мадан“ – мина на арабски ез.). Те са владеели целия цикъл – от рудодобива до производството на метал. Следи от тези дейности са открити в маданските квартали „Шаренка“, „Бориева“, „Страшимир“, „Върба“, „Шадийца“. Предполага се, че от тази професия или от наличието на рудници селището получава името си.
През първата половина на 19 век френският геолог Ами Буе е първият европеец, който известява за наличието на оловно-цинкови залежи в Родопите. В началото на 20-ти век българският геолог Георги Бончев преминава по тези места, събира минерални образци и описва някои от находищата. През 1915 година инж. Атанас Савов, командир на полк, придружен от младия си адютант Антон Страшимиров, спират в местността Свети Георги. Страшимиров, бъдещ писател, оглежда скали и почви и открива на Савов, че в околностите се крият несметни рудни богатства. По-късно село Страшимир приема името на писателя. След войните Савов пристига в днешните Маданско и Рудоземско и основава акционерното дружество „Български метал“. По същото време тук идват минни инженери от Франция и Германия, които започват да разработват част от рудниците. През 1927 година е построена флотационна фабрика с немски машини.
През тридесетте години на 20 век Родопският минен басейн става най-голямата суровинна база за производство на цветни метали у нас: създава се акционерно дружество „Пирин“, което разработва извличането и производството на олово в няколко рудника. През 50-те и 60-те години на 20 век Мадан се развива като център на рудодобива с активната помощ на съветски специалисти.
Някои рудници продължават да функционират и днес. Рудник „Петровица“ е най-дълго разработваният и през 2037 година би навършил сто години в активна експлоатация. В Маданското рудно поле се добиват, макар в по-малък обем, рудни минерали: галенит, сфалерит, халкопирит, пирит, арсенопирит и др. През 2015 г. е открит подземен релсов път, свързващ маданските рудници „Върба-Батанци“ с обогатителната фабрика в Рудозем – инвестиция, подобряваща екологичното равновесие в региона.
Днес Мадан успешно превръща минното дело от поминък на местното население в туристическа атракция, която привлича гости от цяла България и по-далеч.
Автор Ира Антонова
